We will rock you. И го направиха

Пиша, докато все още имам връзка между главния мозък и пръстите. Без(д)умие!!!! Първата дума, която изниква е неповторимо! А след нея напират още много, но се блъскат и не могат да се вредят…

Всичко започна в един прекрасен следобед и със спечелването на два билета за мюзикъл с песни на Куин. Точно 30 минути ми отне цялата организация за пътуването, а намирането на спътник, споделящ същата музикална идеология не беше никак трудно.
Времето се каканижеше като мързелива гъсеница, но заветният ден дойде. Запалихме Ел Голфо и със Съра отпрашихме в посока залеза. Разбира се, понеже бях този невероятен карък /това е дълга история/ на пътищата, се оказа, че пътят за София минава през Вакарел. Буквално. Така и не разбрахме защо, но аз знам, че той е виновен. Точка.
Довлякохме се до Арената съвсем навреме, за да се ситуираме на паркинга, да грабнем по една вода и да се наврем в залата, тръпнещи в очакване. Мюзикълът разцепи секундата и започна в точно обявения час, нещо, което не ми се беше случвало никога, на каквато и постановка да съм била. Точка за организацията.
В момента, в който светлините притихнаха, всички се отправиха към свободните по-предни места. Там успях да мерна и причината да се смеят хората сутрин – Митко Павлов. Шоуто започна взривоопасно и на човек му се приисква да изригне на секундата. Трудно е да опиша синхрона между танците, играта, смехът, сълзите, настръхването от уникалното изживяване и самия спектакъл. Отново изкача онова без(д)умие…
Не можех да разбера как хората около нас стояха кротко по местата си, докато ние се тресяхме от емоция. Буквално! Не помня от кога не съм била с подути ръце от аплодисменти, които ми костваха почти изгубен пръстен, шишето с минерална вода и двете програми, но пак бяха малко… и недостатъчно благодарност за това, което видяхме.
Тези хора успяха да ни размажат и изцедят, разтърсиха ни, точно както бяха обещали. Накараха ни да пеем, да вдигнем ръце, да се смеем с глас и да се просълзим. Тъжното в цялата ситуация беше, че Арената не беше толкова пълна, колкото шоуто заслужава… Че публиката беше буквално статична поне до антракта, личаха си обаче истинските фенове… Които ставаха на крака, които аплодираха и които просто се отдаваха на емоцията. Зарядът, който се носеше от нас беше просто неописуем.
И тук е мястото да поздравя всички тези хора, които отдадоха нужното уважение на артистите. Които накрая се стекоха и се сляха пред сцената, които аплодираха на крака този шедьовър… Защото мюзикъли съм гледала много, но като този едва ли ще видя скоро.
Завесата се спуска…. А ние стоим безмълвни… Играчки с навита пружинка до краен предел, която се е освободила и е твърде заета да освободи тази натрупана енергия, за да не се взриви. Излишно е да казвам, че пътят София – Пловдив /вече без Вакарел/, беше изпълнен с граченето на фона на Куин…  И мексиканската вълна от двама, с която смятаме да кандидатстваме със Съра в Гинес за най-малка, но най-заредена… Щот можем!