No communication

Не знам дали сте забелязали, ама всички толкова сме се срастнали с телефоните си, че те са като естествено продължение на ръката. Разбирате ме… поглеждаш и той е там. И има всичко, от което имаш нужда.

И разбира се, аз съм полублондинка, което е достатъчно, за да си забравя телефона вкъщи два пъти в рамките на една седмица (и портмонето, ама него само веднъж и то се усетих преди да отида в магазина или да си заредя колата до горе и да си купя винетка например, както се е случвало). И по навик барам джоба на якето, където.. няма никой. Следователно:

не знам колко е часа

не знам дали някой ме е търсил

не знам дали някой ми е ЛАЙКНАЛ! ( 🙁 )

не си помня паролата на пощата и не мога да пиша писма, което си е НОГО ТАЖНИЧКО

не мога да си проследя пратката в алиекспрес

не мога да проверя и инстаграм

ЕБАСИ

Изглежда съм си свалила мозъка в паметта на телефона с цел оптимизация на ресурсите и спомагане за малко по-бърза мисъл, че то жените нали знаете, като отворим три браузъра с по двайсе таба всеки и…  мозъкО става на имамбаялдъ! Та, може да не помня 72634 неща, включително телефона на гаджето, ама:

помня си паролата на фейсбука, което ме успокоява, щото няма да е съвсем асоциално положението

помня паролата на фейсбука и на гумения кон в офиса, който също има профил и чийто социален живот и по-добър от моя и на колегите ми взети заедно…

Отделно се успокоявам, че вън вали сняг и няма опасност да го заровя в някоя преспа, докато си чистя колата, та някак си е оцелява с таа мисъл! Да, няма да имам занимавка на червените светофари, на които ще чакам мнайсе минути като се прибирам, но за сметка на това ще пея и то силно, за да вгорча живота и на другите шофьори, щото да няма само аз да страдам, я!