Цари леле-Мали Град

Средата на седмицата. Внукчето ми прокарва се някаква идея за пътуване до Цари Мали Град и аз вече съм готова да замина на секундата! Става ли въпрос за пътуване, аз просто съм ЗА с два крака и две ръце. И един Орел. Веднага зарибяваме още народ и идва заветната събота.

Работила съм до 3, но в 9 вече съм на крак и се стягам да си събирам антуража. Искам да кажа, че при две жени в колата и трима господа, познайте кои закъсняха. Мда… не бяхме ние! Единия трябвше да го изстържем със шпатула от леглото, понеже бил нощна смяна. Сънят е за аматьори, ве еееееей!

Само 40 минути по-късно пристигаме на мястото на срещата с другите верни спътници и политаме посока Цари Мали Град. Избираме си стария път през Боровец и Самоков, за да избегнем „магистралата”.  Изборът ни е повече от прекрасен, защото пътят има 3 пъти по-малко дупки и на всичкото отгоре е по-живописен. Има и живописна патрулка, която ме отбива, но да си руса жена има предимство. “Ама аз как така съм забравила фаровете? Ух.. тъкмо спрях да заредя и то затова”…. Та се разминахме с добри думи и обещания, че “повече няма да правя така”.

Докато стигнем до крепостта, мъжката част от компанията успя да фиксира самолетна база, да им влезе в сайта, да установи, че не е оптимизиран и зарежда бавно, да видят няколко грешки 404 и в крайна сметка да стигнат до мястото, където се казва, че ако искат да летят с две думи – няма да стане, щото нямат книжки.

В крайна сметка стигаме до заветната цел и без самолет и гледаме някаква грандиозна опашка за някаква кабинка, която те качва до върха.  Народът много, кабинката – бавна, събира 7-8 души, затова решаваме да се качим по еко пътечката до горе. По табела – 850 метра с 15 градуса наклон. Петнайсе май асс! Добре, че има кавалери да ми носят дамската чанта нагоре. Наче.. това го могат само истинските мъже! Жените ще ме разберат, понеже знаят какви чудеса може да съдържа една дамска чанта.

Изпръхтяхме до горе, не успях да си хвърля нито един бял дроб, което е напредък и се натъкваме на приятно пътче до крепостта или въжен мост. Никога не може да познаете кое точно избрахме. Добре, че вестибулара ми реши да проработи, щото тичащите дечица не помагаха особено за равновесието. Мостът ту се люляше наляво-надясно, ту подскачаше нагоре-надолу и като цяло бяхме вкопчени във въжетата, за да се докопаме до другия край.

Крепостта предлага чудна гледка. Самата тя е реновирана, като само част от укрепителните стени са автентични, плюс няколко разкопки, които внукчето ми установи, че били най-обикновени парници, но ние бяхме заети да се въргаляме в тревата и да търсим четирилистни детелини. Преди това успяхме да докопаме една броня, копие и лък и да разиграем малко автентични сцени от миналите времена, просто много ни се отдава. Крайно НАТФИЗ/ВИТИЗ (не му помня новото име) натури. Срещнахме дори една мини-принцеса, която намери своя рицар за снимка.

Оцелели след тежката битка, решихме, че е крайно време да отидем да ядем кифтета, щото както всички знаем, е важно да се ядат кифтета! Тръгнахме надолу и аз гордо не успях да падна по нито една стълба на крепостта. За сметка на това се започнаха едни истории за това как точно мога да падам и кога за последно съм паднала, когато, разбира се, вестибулара отказа, левият ми крак улучва една вада тип канавка и за миг отново да се пльосна.

Но тия глезени съм ги отгледала специално от каучук, огъват се, но нивгъш се не трошат, затова смело продължаваме надолу с минимум последствия. Налазизихме набелязаната кръчма, излюскахме по един божествен таратор, забихме по няколко кебапа и се наредихме като сармички в херметик и отпрашихме за Пловдив. Но не без да получа чуден армаган за спомен – прекрасна, ръчно изработена, крайно невероятна Сова от най-готините хора. УРА!

Прибирайки се, по пътя усетих някаква лека пристяганка в левия крак, но когато взе да става болезнено да натискам съединителя, усетих, че глезенът от каучук, все пак леко е поддал, но дОшата ми е от джулязу и се прибрахме успешно, докато се молех наум, да не ми се налага много, много да сменям скорости.

Естествено се обадих на Демона да му кажа, че искам кола автоматик, а той ми каза като си изкълча и другия крак, че да си ползвам круиз контрола, та просто го отбелязвам като дадено обещание и за да имам свидетели!

Пристигайки в града бях уредена с ластичен бинт и две магически мазила, така че когато се прибрах, метна една торба с лед отгоре и се пристегнах като мумия. Това, разбира се, не ме спря да отида на едно леко неангажиращо събиране, да врътна една водка, няколко бири и за десерт една мента със спрайт, но пък всичко рЕзко ми мина. А и цяла вечер бях като принцеса, с крак на стола, подреждаха ми ледчето отгоре, забърсваха пода след мен и ми наливаха каквото си поискам. Дори повторната среща с полицията в рамките на 12 часа мина леко. Този път домакинът “обеща да не прави повече така”. Не е рус, но пък има сини очи и може би затова му се размина.

В крайна сметка, дори и с куц крак, животът е повече от прекрасен.!