Фейлетон по спомени и една машина на времето

Когато си на 20, животът е приключение. Рисковете не се броят и си готов да стегнеш куфара и да се засилиш към другия край на света. Буквално. Когато моята дружка ме навива да заминем на бригада, представите ми са ягодови полета в Англия. Разбира се, тя има друг план, включващ САЩ и изправянето на косите на майка ми от тази новина.

Снощи се качих на машината на времето, благодарение на една мила среща с хората, с които делих всичко в продължение на 5 месеца. Преди 9 години. А сякаш беше вчера.

Проучването за заминаването не трая дълго. Точно на втората фирма ни грабват със сладки приказки и вече се виждаме в самолета. Малко бюрокрация, среща с един консул и 4000 лева по-късно, сме на летището и се тресем от вълнение. Предложили са ни сделката на живота – 100 евро по-евтин самолетен билет, кацане в Маями, вместо в Атланта и “хващате едно бусче и сте там”. Ма, как няма да сме там, бе?! Маями, палми, слънце и златен пясък. Ще пообиколим преди да отидем в Атланта, имаме цели два дни, преди датата, на която трябва да се явим. Казваме “йес” и грабваме офертата.

Офертата съответно е хай-файв. Ин дъ фейс. Уит ъ чеър. Летим до Париж, всичко е чудесно, но когато виждам Айфеловата кула няколко пъти, осъзнаваме, че си правим кръгчета над летището, но уви, не кацаме. Оказва се, че някакъв залюхан турист си е забравил раницата, съответно летището бива отцепено, въпреки че в далечната 2006-а бомбените атентати още не бяха толкова на мода. След известно време и панорамна обиколна на Париж от горе, кацаме и започваме да се оглеждаме за гейта, от който трябва да хванем полета за Атланта и сърпрайз-сърпрайз. Очакват ни 18 часа престой. Не, че не го пише в билета, но кой ти гледа такива дребни подробности!?

Някак си оцеляваме. Очаква ни скромен 12 часов полет до Маями, ама алооо, отиваме в рая, бе! Само дето, никой не ни каза, че в рая влажността е 95% и температурата е само 45 градуса. Когато стъпваме извън пределите на летището, по-скоро адът се отприщва. Цигарата ми залепя за джуките, но никотиновият глад е по-силен от всичко в този момент. Естествено си поръчваме “три лонг кофита” и получаваме точно това. Три кофи, с нещо подобно на кафе и отчаянието взима превес.

Като едни разумни индивиди, решаваме първо да проверим кога има рейсове за Атланта, да си купим билет и тогава да вършеем из Маями, понеже е адски лесно да вършееш с по един 25-килограмов куфар във всяка ръка и раница на гърба. Запътваме се до престижната гара Грейхаунд, при което осъзнаваме, че ние сме тримата бели там. Питам кога има рейс и получавам отговора “един на ден”. Викам си, бахти непопулярната дестинация. Поръчвам три билета и чувам сумата от $110. “За всички?” Тц! За всеки. Преглъщам. Така. Значи по една груба сметка, спестените 100 евро, след престоя в Париж и тоя билет, вече никак не са спестени, но и дори ни връщат леко назад.

След кратка проверка на цените за вътрешните полети, решавам, че няма да се разделя с някой бъбрек, за да пътувам така и смирено си взимам билет за рейса. Мимоходом питам колко часа се пътува и 14 е цифрата, която ме удря по челото. И в ухото. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ЧАСА, БЕ! Начи ко стаа? България – Франция – 3 часа, 18 часа престой, 12 часа полет до Маями, 3 часа престой на гарата, 14 часа до Атланта. Две денонощия. Дотук с вършеенето в Маями и мечтите за палми и лазурен бряг. Здравей тесен автобус, лишен от климатик и пълен със задушевна обстановка.

Атланта. Приличаме на подобие на хора, седнали сме върху куфарите, в колоритния Даун Таун и звъним на мениджъра, който трябва да ни вземе. “О, здравейте! Аз съм в Тексас, брат ми ще дойде да ви вземе като свърши работа…. След няколко часа.” Удар. Припадам на куфара и взимам поредната кофа мнимо кафе. По някое време, вече изгубили представа за времето, ни взима ни весел поляк, чиято всяка втора дума е курва. Захвърля ни в Уолмарт и ни казва, че имаме 30 минути да напазаруваме. Идея си нямаме какво има в квартирата, какво ни чака и кога изобщо ще се върнем пак. Покупките трудно се побират в буса.

Прекрачвайки прага на новия ни дом, виждаме четири матрака облегнати на стената, четири стола, една маса и един диван. За трима. Подреждаме покъщнината и осъзнаваме следното: нямаме телефон; нямаме телевизор; нямаме радио; нямаме възглавници; нямаме 21 години, за да си купим алкохол, но пък нямаме и кола, с която да отидем. Чудно. Единственото забавление е да издевателстваме над съквартиранта, като го гримираме и му скубем веждите. На половината лице, понеже е натиснал другата половина към дивана, опитвайки да се спаси.

На другата вечер слънцето влиза в нашия дом под формата на 24 бирички, стриктно подреденички в кашонче, детско-юношески, 330 мл и с подозрително ниско съдържание на алкохол. Това, разбира се, не ни попречва с мойта фъцка да врътнем по 8 бири, преди момчетата да се усетят и да подочуем въпроса на госта ни “Ти с какво живееш, бе?”. Как с к’во?! Бивши сервитьорки, тренирани до откат. Човекът, донесъл щастието, в последствие се оказва моя сродна душа и до 6 сутринта, вече го познавам сякаш цял живот. И независимо от годините, разговорът винаги започва там, от където е свършил.

Няколко дни по-късно се нанесе и последния съквартирант. Човекът с 21. Човекът с бирата и водката. Човекът, плащащ на последната каса, за да не виждат, че сме заедно. Човекът, който си правеше маска на косата по един час и който в последствие подстригах с машинката директно първи номер. Човекът, който си носи тази прическа и до днес. Човекът, който ни качи на машината на времето и ни върна обратно там, когато животът беше айляк.

За 5 месеца създадох спомени, които хората нямат за 5 години. И снощи имах щастието да си върна много от тях… И е хубаво… Че ги има. И тези пътувания са хубави… Винаги.