Сто тей ся. Част втора

Надцених понеделника аз, проатели. Най ми бил той пикантна разядка за основното ястие тази седмица (надявам се да мина без десерт). Мислех си аз, че вината се крие в кофтито време и комбинацията му с белите кецове и в някаква си пейка, която ми скъса връзката на баджа, ама… Пф! В каква заблуда съм живяла…

И понеже днес за вас може би е четвъртък, но на мен ми е събота, след един лек пинг-понг турнир, се отдадох на биропиене, ей-така против мускулна треска, понеже нямах аспирин. Но преди да стигнем до тоя благ момент, естествено преживях един лек спринт с препятствия. Щот днес очевадно ми е спортен ден.

Никога, ама никога не си викайте такси, ако сте по дънки и още дори не сте си обули чорапите. Първо, защото ще носите различни чорапи, не че това има значение, второ, защото сутиенът, който си отива с блузата, ще се окаже с липсваща презрамка, другият ще е ок, но пък блузата за него ще се окаже с мистериозно леке (?!?!), така че просто ще се озовете с тениска на Мини Маус, суитчър (суетшърт?! суичър?!) и кожено яке. И два различни чорапа. И никакви бели кецове. ЩОТ ВАЛИ!

Чантата, портмонето, цигари, телефон, бегом.. Врата. Ключове. Нямам ключове. Ресто. Раница, джобченца, ровене измежду няколко сови, докато попадна на правилната. Бегом обратно. Всичко това + горния абзац за под 4 минути.

Мятам си в таксито, което след цялото бързане чаках аз, вместо обратното и в плен на модерните технологии и светещия екран в очото ми, поднасящ ми крайно жизнена информация под формата на емотиконки и ‘фърчащи сърца по екрана, в един сладък момент осъзнавам, че бакшиша ме прекарва по най-невероятния маршрут на света, за да ме закара до мястото. Дет’ се вика, халал да му е. Такава изобретателност скоро не бях виждала. Ама аз ще пия бира и гледам да не се напрягам излишно, щот’ налЕ… Събота е.

Плащам, протягам кецка на вън и какво да (не) видя! Шахтичка! Стъпвам… и падам. #сАрце! Симпатична, срамежлива шахтичка, ама толкова срамежливичка, че се шмугнала на 30-тина сантиметра под нивото на асфалта. Явно им е черта, щото в една такава на Руски за малко да си оставя гумата, барабар с окачването вътре, но пък сега си оставих глезена и част от коляното. Което е кажи-речи същото. Само дето се съмнявам моите да се сменят.

Скоро не бях падала, благодарение на шахта. Мисля, че отбелязах юбилей от падането ми в Копривщица миналата година.  При това подобаващо – с публика. Толкова съм генгста, колко Мини Маус. Съответно пристигам куца и кална, но пък какво от това. Бирата ми беше по-сладка… Наздраве!