Разходка с лодка

Двадесет луди, пет коли, шизофренична организация и една потрошена магистрала. Това е нужно, за да се докопаш до Кресненското дефиле, за да пориш вълните и да си Ой каптън, май каптън.

Стройната организация обедини два града и мега-яките хора на това пътешествие. Естествено, 8:30 сутринта е един прекрасен час, ако предната вечер си работил със совите и съответно после не си заспал, а си тъпкал хавлии и бански в раница с размерите на модерен смартфон.

Всичко започва добре, след като тръгваме само с 30 минути закъснение, но това грам не го броим, защото ще наваксаме, ей го на, само магистрали и сме там.. Мхм. Каканижем се в колонка, с бясната скорост от 90 км на таа грандиозна магистрала, шайзе и тихо се молим да се докопаме до 12:30 на уреченото място, че да ни проведат по един инструктаж как да не се самоудавим, самопречукаме по камънаците и най-вече как да не блъскаш другарчето с греблото по главата, нищо, че е с каска, то пак не е библейско.

По някакво великолепно стечение на обстоятелствата, 12:25 ковем на паркинга до базата на рафтинга. Естествено, после 20 минути се събираме покрай тълпата и полълваме листчета, че да, ние сме камикадзета, да, разбираме, че можем крайно да се самопречукаме, че мое да се гътнем и все такива приятни точки, членове и алинейки. Адреналинът подписва и се нареждаме за секси неопренови костюми.

Не знам дали знаете, ама да се навреш в мокър неопрен, в съблекалня с 25 души може да е особено забавно. Хвърчат нокти, ножа, чуват се стонове, на които Brazzers биха завидели от раз. В крайна сметка се докарахме до фаза прискрипана наденичка, имам само 3 мазола, но пък ся ше си зема каска и гребло и всичко ще е наред…

Да, бе да… Оказва се, че трасетата са две. Едното е за чок-бабаити и другото е семейното трасе. За да минеш теста за чок-бабаит трасето, трябва да се метнеш в реката, да доплуваш до отсрещния бряг и ако оцелееш, те бива. Съответно, от нашата група само няколко мъжови успяха и ние оставаме за семейната поста, ама пък ние си се обичаме като семейство, така че всьо в парадке!

Зачисляват ни лодка и гид, и започваме да гребем на сухо. Маша от Раша ни дава наставления на руско-английски и ни вика мая куречки, щот сме шест кокошки. Вика, ако говорех по-добре английски, щяхте да сте май битчес. Ако ни беше чула в съблекалните, докарваме го.. Няма дерт.

Бусчето ни понася към по-спокойната част на реката, където да се пуснем. По пътя си намерихме ино кучи, кръстих го Балкан, жалко, че не можахме да го вземем, щото беше много юзър френдли, ама.. нямаше жилетка горкото. Трима кавалери ни смъкват лодката по един склон, по който ние с по едно гребло щяхме да се търкаляме, пък те как я направиха тази магия, остава някаква мистерия.

Мен и кака Мила, ни слагат начело, като стабилна конска сила да гребучкаме. Вече тръпнем в очакване на бързеите, който може спокойно после да наречем бавнеи.. Семейното трасе е пенсионерска разходка с лодка. За да стимулираме процеса, вместо раз-два, викаме бира-картофи, че да имаме надъхвация по-скоро да се докопаме до твърда (и топла!!!) земя. Ше ви кажа под секрет, че садистичния неоперен не топли и затова после вместо кебапчета, плюскаме парацетамол и аспирин.

Въпреки кроткото за нас трасе, адреналинческата група са порили вълните и за нас и не са се обърнали нито веднъж, което е много геройско от тяхна страна. Те разправят колко е яко и ние се съгласяваме, особено горди, че две вълни са ни плицикнали по физиономиите, нищо, че една от тях, беше от гребло, ама пак се брои. Намокрихме се! Поройният дъжд, който ни посрещна в базата, също помогна, за да изглеждаме, сякаш и ние сме направили нещо значимо, алоооо!!

Вече преоблечени и полусухи, но все така с аромат на тиня, превземаме първото заведение, озверели от глад. Заради дъжда, ток няма и провесили нос, се отправяме към Благоевград. Дано там да има ток и манджа, щото положението върви към канибализъм и дори пеенето в колата не е способно да заглуши Ламята Спаска, която живее в стомаха. Нахълтваме с едно заведение, където културно искат да ни отсвирят, не знам дали защото имало сватба, или защото сме крайно ароматни, но в крайна сметка си стискаме ръцете, че ще се ометем до час, стига да успеят да ни изхранят.

Всичко е добре, когато свършва добре, прибрани в родния Майненбург, забиваме по една бира за чуден завършек на деня. Спокойно мога да кажа, че хаштагЖИВОТЪТЕПРЕКРАСЕН и хаштагИМАМНАЙЯКИТЕКОЛЕГИНАСВЕТА….

А сега отивам да се разпадна на съставните си части и моля… ако някога трябва да ме сглобявате обратно, то нека не е в неопренов костюм.. Ковнете ми няколко пирона и конци, като Буратино и всичко ще бъде наред…