Пътят на кЬОфтето. Борбата е безмилостно жестока

В даден момент от живота си, на човек му се приисква леко така да стане от кюфте – кебапче. Разбира се, пътят минава през Татарско кюфте -> обикновено, пържено или печено на скара кюфте -> цариградко кюфтенце и накрая, търкалайки се дълго и продължително по пътеките из фитнеса, да се превърне в какво? В кебапчеееее!

То така изглежда много лесно, нали… Ходиш в желязната църква, молиш се на лостовете и гирите и хоп, събуждаш се вместо Буда – Аполон. Ама нъц, нъц! Саботажи дебнат от всякъде! Я ще работиш до макдоналдс и ще ти мирише на пържени картофи, я ще живееш до захарна фабрика и ще ти мирише на шоколад, а в най-лошия случай, ще имаш 93873478 готини колеги, дето през ден се раждат, годинясват, порасват, именясват и какво ли не още и съответно се озоваваш между сладки изкушения в офиса.

Пример 1:

Да изядеш рибата и салатата без да посегнеш към шоколадовата паста, си е постижение достойно за олимпийски медал и записано със златни букви в историята:

“Днес, 1-ви май 2017, Доричела, руса жена с афинитет към сладко, избяга от кухнята и не докосна шоколада, а вместо това поощри колегите си да отидат и да го ометат, за да може като се върне да си направи кафе, всичкото грях и изкушение да е безследно изчезнало, без троха останала като доказателство, че някога е съществувало.”

Разбира се, изобщо не спираме там. Това, че аз страдам и се гърча, изобщо, ама изобщо не значи, че хората около мен правят същото и една от най-редовните поръчки за пазаруване е чипс. Чипсът не е като сладкото, ама се пак е чипс! Но на фона на горното преживяване, с малкото изкушение мога дори да позирам, без никаква опасност да го отворя и да му се нахвърля.

Пример 2:

В тоя ред на мисли, добре, че не живея до пекарна, щото по-хубаво от току-що изпечен БЯЛ СЕЛСКИ хляб няма и само там ми се крие надеждата, че аджеба, някой ден ще се превърна наистина в кебапче… Което си е малко рискована идея, предвид каскадьорската ми кариера с афинитет към стремоглавите падания по стълби…

Но дотогава живеем за всеки 13-ти ден, свети ЧИЙТДЕЙ, в който греховете са позволени, макар и в малки дози, но стигат, за да не се превърна в Майк Тайсън и да хапя чужди уши (по причини малко по-различни от неговите, но все пак). В такива моменти е хубаво да има кой да носи сладолед на тъжното мече, за да бъде то отново щастливо.