Приключенията на Джовката

С Коста ни срещна интернеД, в средата на околосветското му пътешествие, когато той тъкмо се канеше да превзема Япония.

След дълги години общуване виртуално и благодарение на това, че беше достатъчно готин да ми направи най-епичната корица на единствената ми книга, бестселър сред приятелите ми, най-накрая се видяхме на живо.

Оттогава гледаме да спазваме тази традиция, защото Коста е заразяващ с позитивизъм човек, изпълнен с многобройни таланти. Както и цялото му прекрасно семейство.

Приятелите на Коста го наричат “Джовката”

Коста е скитник, създател, скулптор на тикви печелещи конкурси, художник, импровизатор и… влогър или продуцент? Още какво?

Аз се определям като творец. Знам, че съм на този свят за да създавам, да давам живот на Идеи и да ги обличам в материалност. Акуширам ги, като внимателно им помагам да се измъкнат от, хмм, метафоричната йони на чисто концептуалното си съществуване, след което им бия по един шамар да проплачат и ги вдигам гордо от ръба на някоя подходяща скала със залез, савана и прочее. Не знам защо този процес работи толкова добре при мен, но знам, че тази част с откриването на Идеите, както и онази с реализирането им я умея. Кой ги ражда всъщност и откъде СЕ ВЗЕМАТ – това е мистерия. Мисля, че Идеите просто СА СИ, и ако не ги акуширам аз, просто ще си намерят някой друг такъв. А творци да искаш – така като гледам, всички сме такива, колкото и да е банално. Впрочем, напомни ми някой път да ти разкажа защо смятам, че клишетата са мега-яки и ги ползвам постоянно, целенасочено и без никакви скрупули.

Как успяваш да владееш толкова много таланти? И не те ли е срам да си безумно добър във всичко, докато ние, останалите клети човеци сме по един куц талант.

Ами то творенето си е един талант. Освен това, не знам как можеш да ми задаваш този въпрос, след като си ме чувала да пея. Бог дал – Бог взел.

Всеки епизод от “Приключенията на Джовката” започва с уникална рисунка.

И понеже ти няма как да ми напомниш да ти разкажа за клишетата, понеже вече си ми ги пратила тези въпроси, аз направо ще ти кажа сам. Много е просто. Клишетата са клишета, защото са използвани често, а са използвани често, защото работят. Понеже, обаче, са използвани често, много творци решават, че им е под достоинството да повтарят казани неща, и ходят да търсят оригиналността. Оригиналността, обаче, не е равна на съдържание, а чудесен начин човек да се загуби в търсенето и да излее съдържанието по пътя. Съдържанието е важното. Идеята е важната. Информацията е важната. Не как изглежда контейнерът и, и точно затова изобщо не ме е срам, когато съм твърде банален или твърде прост ( и в единия, и в другия смисъл ).

На брега на езерото Солтън Сий в Щатите по време на околосветското пътешествие.

 Как се прави околосветско? Питам, щото още чакам една книга по тоя въпрос. И не само аз…

Както и всичко останало. Първо, трябва да не знаеш колко е трудно. Второ, трябва да не те интересува колко е трудно. Трябва да си скочил и започнал да плуваш преди да си осъзнал напълно в какво си се забъркал. Искам ли го? Действам. Мисля после. Рационализирам после. Анализирам после. Планирам после също, макар че напоследък успявам да съм една-две идеи по-организиран. От възрастта е, сигурно – но това, което исках да кажа е, че всички се страхуваме от белия лист. Страхуваме се от незнанието, страхуваме се от липсата на контрол, страхуваме се от непредсказуемостта на пътя – и това, макар че сега с теб говорим за пътешествия, важи и за другото ни главно приключение – живеенето. Живеенето пак е така. Имаш някаква цел, имаш някаква посока, опитваш се да стигнеш до там, ще ти се да знаеш всичко, което ще ти се случи по пътя, ама не можеш. Непостижимо е. Няма да знаеш, щото живеенето не работи така. И за да не преживеем животите си в едно постоянно състояние на неживеене и състезание да планиране и предвидим, породено от страха да преживеем, трябва да се научим да пускаме очакванията и да плуваме по течението. Но не без посока! А според мен, посоката в животите ни са мечтите. Това са ни пътните знаци, това са ни указателите и компасите… Това беше околосветското с мотор за мен тогава. Сега имам други. И тях ще ги постигна по същия начин, само че по-осъзнато.

Яхнал своя стоманен кон Скитник, Коста минава през Монголия. Това не е Скитник.

Кога ще наваксаш разказите, защото наскоро прекара половин година в Китай? Какво те отведе там?

Прекарах в Китай година и седем месеца… просто въпросите за това интервю ме чакат от 2018-та. Получих покана за работа  от голяма китайски компания в момент, в който бях усетил, че съм спрял в живота си. Имах нужда да се разтърся, да се събудя и да се поставя в нова среда и нови ситуации. Постигнах го, че и още, и мисля, че това беше един от най-хубавите и интересни периоди в живота ми. Странното беше, че се чувствах напълно у дома си в Китай, пристигайки късно през нощта и забивайки се директно в някакво странно дупка-в-стената капанче. Ядейки нещо непознато, чиято снимка бях тикнал с пръст на жената в менюто, гледах как животът в Китай  в два през нощта кипи все едно е по обяд. Хем се чудех как съм попаднал там, хем се чувствах точно на мястото си.

Разкажи за сериала, който наскоро започна премиерно на ден -1, защото за теб “последен срок” е винаги предпоследен.

В импровизационния театър има правило да не заобикаляш очевидното, което не е отговаряло на плановете ти, а да го посочиш. Когато видях, че няма да успея за собствения си краен срок – а бях започнал да пускам всеки ден нова цифра от обратното броене до старта във фейсбук – реших просто да продължа с негативните числа. И без това, кой е измислил тази глупост, че обратното броене трябва да спира на нула?

С колегите на покрива на офиса в седем милионния град Фуджоу.

Сериалът “Приключенията на Джовката” в youtube започнах случайно ( това го написах така, за да могат читателите ти да отидат и да го ютюбнат ), снимайки клипче за някакъв плод на телефона си. Тогава нямах никаква идея с какво се захващам. Може би ако имах – също като с много други неща – щях да се ужася от обема работа и никога нямаше да започна. Продължих да снимам кратки клипчета, като в началото монтирах директно на телефона си, след което прехвърлих монтажа в професионална програма и работих така над две години и половина. Отне ми цялото свободно време и нямам идея колко ресурси, но съм адски горд с резултатите и изобщо не се съмнявам в успеха му. Аз чувствам, че съм вложил вътре това, което е трябвало, и пътят му от тук нататък не зависи от мен. Чувствам се задоволен. Акуширал съм я тази идея. Тя вече живее в истинския свят, и нямам търпение още хора да изгледат всички серии като теб… но това ще стане по епизод на седмица.

Пред любима марка модни магазини в Китай.
Типична гледка от Хонконг.

В първи сезон са петнайсет епизода, които разказват за първите ми три месеца в Китай ( не мога да повярвам, че всичко това се случи само в три месеца! ), когато изследвах няколко огромни китайски града, загубих се, съвсем буквално, в Китай, и се включих в конкурс по косплей, без да имам никаква идея какво ми предстои. От там нататък… Няма да спойлвам, че нали.

В процеса на създаване на косплей костюм след работно време…

За разлика от разказите за “FIRE INSIDE | Вътрешно горене”, моето околосветско пътуване, за които ти попита в предния въпрос и аз те ингорирах целенасочено – сега съм готов с нещата преди да ги пускам. Опитът ме научи, че да създадеш очакване в хората, но да няма как да успяваш да публикуваш редовно, е супер тъпа идея. Това беше важен урок за мен, и мисля никога повече да не си го причинявам – ще публикувам поетапно тогава, когато съм готов с цялото. Да, това изисква повече работа, повече планиране, повече рискове да се огелпя в собствения си перфекционизъм, но к’вот-такова. Мисля, че все още търся баланса си в това отношение.

Коста твърди, че тези морски богомолки са били особено вкусни.

Трябва ли да си приключенец, за да ядеш в Китай?

Сега този въпрос има някакъв бегъл привкус на прилепи, но аз отидох там за пръв път през 2017-та, когато никой не подозираше какво ще се случи ( освен Бил Гейтс, разбира се ). Не мисля, че трябва да си приключенец – китайската кухня е толкова интересна и разнообразна, от толкова краища на Китай, че практически не свършва… Хигиената никога не ме е притеснявала, още откакто минах през цяла Русия с мотора си, ядейки в някакви крайпътни заведения. Никое от нещата, което съм ял в Китай, не може да се сравни с онзи ужасен чебурек близо до Владивосток, който ме накара да осъзная, че ние сме изградени от това, което слагаме в тялото си. Но пък от друга страна, това тяло трябва да опитва нови неща – в буквален и преносен смисъл. Човек трябва смело да тласка сам себе си извън зоната на комфорта във всяко отношение. Как иначе ще разберем повече за себе си, ако не можем да се сложим в състояние на контраст, ако не се извадим сами от контекста си? Храната е чудесен начин човек да опита нещо ново в живота си. Не може цял живот да ядеш само шницели.

Със най-добрата приятелка – Зара. Коста в момента я дресира да бълва огън при команда “Дракарис”.

Какво те вдъхновява?

Хората. Искрените, истинските, автентичните, творческите хора. Героите също – смелите, дръзките, непокорните хора, които не се страхуват да вървят срещу течението, напук на всичко, които стават и продължават, когато паднат, и които сами създават света си. Понякога са едни и същи, понякога не, но за мен вдъхновението идва от интеракцията с тях. Но ако трябва да посоча едно качество, което е много важно за мен, това е автентичността. Когато човек отразява навън точно това, което има вътре, без да го пречупва, когато е достатъчно чист, че да прозира, и достатъчно ясен, че да вижда себе си – това е вдъхновяващо за мен. Такива хора ме зареждат и ме карат да светя.

Другото, което ме вдъхновява, се дели на две. Това са хубавото изкуство и лошото изкуство. 

Хубавото е ясно – то е контейнер за емоция, то я съдържа и транспортира от сърце до сърце, независимо какво е изкуството, коя е медията. Когато видя, чуя, гледам нещо яко, се чувствам зареден, изкефен, запален, и ми се твори.

Лошото също е ясно. Когато видя някое *****, си казвам *** му ******, това е пълно *****, честно, ***** трагедията… Чакай да хвана да направя нещо яко, и ми се твори също.  

По време на конно надбягване с приятелка.

Как обичаш да се прекарваш свободното време, ако изобщо ти остава такова?

При мен онова чувство на задоволство, щастие и окриленост идва когато съм направил нещо яко. Под направил разбирай “създал”, независимо в каква форма и медия. И не знам дали аз имам свободно време, изобщо. По-скоро имам време, което чувствам като загубено, и това е времето, в което трябва да изкарвам пари, за да мога да имам свободно време да правя нещата за себе си. До тук всичките ми опити да обединя двата аспекта са се проваляли с гръм и трясък, но мисля да направя още един опит с “Приключенията на Джовката” и да направя Patreon страница. Както сигурно знаеш, Патреон е място, което позволява на хората да те подкрепят с някаква малка сума месечно в замяна на споменаване в надписите, достъп до епизоди по-рано, такива неща. Аз лично подкрепям доста хора в Патреон и мисля, че може би вече и тук сме достатъчно съзнателни за това, че хората, чиято работа харесваме и следим, обикновено я правят без пари и в свободното си време. Това не е устойчиво. 

Голяма част от Азия не говори английски добре, и много от надписите на английски са доста забавни.

Говорейки за свободно време, в последните години, например, много рядко играя игри – нещо, което адски обичах и правех постоянно преди. Отдавам го на това, че играейки съм консуматор, не създател. Имам чувството, че си губя времето, и дори се чувствам леко виновен – което не е хич правилно, човек трябва да си намери своя баланс – но от друга страна, сега съм вдъхновен, например. Не искам да правя друго, освен това, което е запалило вътрешния ми огън в момента. Вдъхновението е вълна, която яхваш, и по която сърфираш. Не я оставяш да отмине, защото сърфирайки, създаваш нови вълни. Движението му е майката, защото както всичко друго, вдъхновението има инерция. Спреш ли веднъж, трябва да започнеш от нулата… За щастие, на мен ми е трудно да прегоря, защото в сегашния ми проект имам работа по много оси – самите приключения, снимане, монтаж, дизайн, рисуване, анимация, дори и организационната част, която владея по-добре, отколкото съм предполагал всъщност – така че ги сменям постоянно. Постоянно нещо ме вдъхновява, постоянно се появяват нови готини идеи…

Има цял един уебсайт, посветен на лошия английски – engrish.com

Как успяваш винаги да си в заразително добро настроение? За да не издавам тайни, как минаваш през всички греди в живота?

Не успявам! Но хубавото напоследък е, че не се и опитвам. Някога да бъда позитивен беше много важно за мен – сега не е. Сега да бъда себе си ми е приоритет пред впечатлението, което оставям сред другите, и не че съвсем не ми пука кой какво ще си помисли, но съм достатъчно осъзнат, че това да не ме води. В крайна сметка, като теглиш чертата, ако ти не си във връзка с истинските си емоции, няма как да създадеш онзи контейнер, който ги транспортира от сърце до сърце, сеш’се, дет’ си говорихме по-горе, и да ги влееш вътре. Каквото и да правиш, колкото и професионално да е направено, то ще бъде празно от най-важното съдържание. А ако успееш да си себе си, то все за някого, някъде там, из дивите неизследвани простори на Интернета, ще си имал Смисъл.

Кой е най-вълнуващият момент в живота ти досега?

БАМ! ‘Земи този въпрос. Ми не знам, майна. Или не съм имал най-вълнуващ момент, или съм имал толкова много вълнуващи моменти, че ми е трудно да посоча някой конкретен. 

Би ли пуснал котва някъде?

Котва да, корени не. Важно е да имаш котва, за да не те разбият вълните в брега – но да си свободен да я вдигнеш и да се отправиш на ново пътуване. Да търсиш, изследваш, откриваш, да не спираш да бъдеш любопитен. Имаш котва, когато си кораб. Корени имаш, когато си дърво. А и някой мъдър човек е казал онова там за “корабите са на сигурно място в пристанището, но не са построени, за да си стоят там”. 

Да стои загледан в далечината на фона на епична гледка е едно от любимите хобита на Коста.

Какво предстои?

Още от същото, надявам се, Дори! Вървене напред към мечтите, с такива стъпки, с каквито мога. Ставане и продължаване, когато се спъна, усмивки и смях, сълзи и сополи, вдъхновение, успехи, падения, уроци, внезапни обрати, щастливи краища, щастливи начала и може би, някой ден, онзи най-вълнуващ момент в живота ми, който да мога да посоча.

                                                                         * * *

  И така след години безуспешни опити да го накарам да напише книга и бърсане на сълзи с палачинки, Коста взе, че направи сериал. Не от световната обиколка, а от Китай, който всъщност се оказва, че е събрал цял един свят в себе си. И Коста (сериалът дали да не го прекръстим на Костай?!).
Тук има всичко – приключение, приятелства, Пловдив (щото не ноже да казваш на майната си и да нямаш предвид Пловдив, Коста!), пътешествия, драма, съспенс, обрати, надежда, отчаяние, смирение и най-вече много много вътрешно горене и удовлетворение.
И ядене!
Аз, понеже съм връзкарка, изгледах предпремиерно всички серии и сега остава да чакам втори сезон и освен за книга, почвам да рева и за това. А на вас оставям удоволствието да го изгледате като за сефте!

Маша the Машината
Вики, позната като Вокси

Leave a Reply

Your email address will not be published.