О, колко си прост за напреднали.

Не знам за вас, приятели, но аз някак свикнах да живея без мозък, откак детето ми го взе преди години. Животът стана доста по-прост, досущ като мен. Все още успявам да функционирам, че дори и да върша по няколко неща наведнъж, доколкото и както мога.

Вчера беше от ония дни на мозъчна мъгла, в които в бързината, въвеждам код, вместо парола и се самозаключих от един мой профил, който много, ама много ми трябваше. Е, колегите ме спасиха, но се изложих доволно и блеснах с достолепно русо, отразяващо истинската ми всъщност. Някак си преживях срама и си казах утре ще е нов ден и всичко ще е наред.
Новият ден дойде, имах доста задачи преди работа, нито една не си записах и всички до една помнех. Детето на градина – check , транспорт и мирисане на тутманици до офиса на мъжа – check, да си оставя колата и да отида пеш на работа, защото довечера ще пием с колеги – check, да си сложа дамската чанта, пари, документи, цигари – check.
С бодра крачка се озовавам пред вратите на офиса и се сещам, че аз мое да съм много фешан с тая дамска чанта, но картата ми за достъп ми е в не-фешан раницата вкъщи. Добре, че все пак ме пускат в офиса и без карта, та долазвам до горе да измоля за временна. Отново се излагам пред колегите, ама какво да се прави, не ми е за пръв път. Рисковете на професията.

Слизам да си настроя работното място преди да се отдам на кафета и цигари и осъзнавам, че ключа за шкафа ми СЪЩО Е ВКЪЩИ, в същата онази раница. Пред това да се изложа за ТРЕТИ път пред същия колега, по-скоро ще се върна пеш до вкъщи да си събера остатъците от акъла, барабар с партакешите дето ми трябват, но една мозъчна клетка се събужда и ми напомня, че съм си оставила резервен ключ при офис мениджърките, предвид факта, че един храст ме беше джобил на паркинга преди години и се наложи да си издирвам и ДВАТА ключа тогава.
За щастие, късметът ми се оказа в повече от мозъчните клетки и резервният ключ изскочи да ме спаси от разходка до вкъщи и обратно, та можех да седна, да пия едно кафе и да се оплача от себе си на друг колега. В резултат на което, като се бъзикаме и аз реагирам адекватно, той ме похвали колко бързо съм загрявала. Докато бях горда, че все пак някаква мозъчна дейност е останала у мен, ми писа милата ми Мила, на която трябваше да дам един телефонен номер днес, но разбира се съм ѝ дала друг, на човек със същото име, та и тя ме похвали за умствения ми капацитет. НЯКОЙ ДА МЕ СПАСИ ОТ МЕНЕ СИ!!!

Очевидно е, че си сринах реномето на ум-бръснач, ма поне чувство за хумор и самоирония ми е останало, та поне е нещо.
Днес си посветих песента О, колко си прост на Янко Бръснаря и Young BB Young, лепна ми!