ОтпуЦка

Година и половина. Толкова време трябваше да почакам, за да се докопам до така блажената и желана отпуска. Разбира се, всяко търпение се възнаграждава подобаващо и заветният ден дойде.

Е, имах няколко микроинфаркта, благодарение на спУтника, който до последно чакаше да му разпишат отпусното, но в крайна сметка чудото се случи и всичко изглеждаше наред. Докато снегът не реши да ни изненада. Аз такова чудо в Пловдив не бях виждала от годни, но щом реша да напусна пределите на града и то не по работа, всичко е ясно.  Мърфи е боклик и влиза в роля. Три дена валяло, та се невидяло. Консултирам се с АПИ за пътната обстановка и положението е далеч от розово. Казано накратко – мамата си трака. Ще е приключение.

Стягам орела за полет през зима, когато осъзнавам, че веригите ми май не са точния размер и ми отнема 30 минути въртене и сучене, сухи тренировки на свалена гума и леко се замислям кво ли ще е, ако трябва да се сложат на монтиранта гума. Шайзе… Греда. Света греда!

Остават ми по-малко от 24 часа до тръгването, когато започвам бясно да търся вериги. Хората не са особено отзивчиви в неделя сутрин и не споделят ентусиазма ми за пътешествия по никое време. В крайна сметка намирам подходящи вериги, следва още една суха тренировка и всичко си идва на мястото.

Естествено, трябва да взема прехода Пловдив – Банско не през краткия 170км маршрут, а през сигурния 300 километров. Успокоението е, че магистралите са изчистени до асфалт и не се налага да правим гимнастики с веригите. Чухотно! Опознай родината, за да я обикнеш.

Обаче се получава не обикване, а лека доза завист, понеже да си кажем право, магистралата Пловдив – София може само да го дОха пред тази на София – Кулата. Бахти! Път масло. Няма кьорава дупка, или неравност. Дори тунелите им са осветени. Караш, караш, та чак да заспиш от спокойствие. То тва маркировки, то чудо.. Скучна работа.

Дори злото издържа цели 10 песни, преди да започне да ми човърка музиката и да сменя неистово песни, докато намери нещо, което му допада. Разбира се, пълно щастие няма (за него), така че дори припяването ми в колата остава незабелязано и без особени последствия.

Пристигаме цели, живи и здрави, но какъв е шокът ни, когато разбираме, че в магазина до хотела НЯМА БИРА. НЯМА БИРА, БЕ! Тва кви са тия хора, не мога да си обясня. Благодаря на Дионис  че си примъкнах винце, щото ква е тая отпуска без алькохоль!? Никва, казвам ви, НИКВА! В крайна сметка, докопахме и бира, та животът вече клони към прекрасен…

Единствения ми проблем е, че се събуждам без да искам в 6:30 и следобед няма сила на света, която да ме накара да се вдигна от дивана и да се завлека във фитнеса. Две кафета и един ред бул по-късно, съм два пъти по-разложена… Ку пия ино вино, дъл ше се надъхам, а?…

Аре ве… веднъж се живее… Наздраве!

Защо трябва да се ядат кюфтета
Еженощието на една сова

Leave a Reply

Your email address will not be published.