Ориентация 101

Не знам за вас, но моите приятели имат невероятна вяра в мен, особено, когато се намирам в София. Аз там обикновено обичам да се губя, да изпускам отбивките и да се озовавам в Люлин, вместо в Лозенец, след което да питам полицаи как да се върна, аджеба, до Лозенец и те да ми кажат, че ще ми помогнат само, ако им издам как съм успяла от Пловдив да вляза през Люлин.

Е да, това беше в младостта ми, когато в пристъп на безумие и безпаричие си купих телефон Леново, който много обичаше да губи обхват на GPS-a в най-подходящия момент, например като се въртя из центъра на София и търся някаква сакрална отбивка. Оттогава ми се носи славата на загубена, дотолкова, че веднъж успях да изгубя един приятел, докато той беше в София, защото по негови думи съм заглушавала навигацията, докато говорим и си брало лайката положението.

Онзи ден, превземайки София с модерния си мапс, който е точен като японец за бизнес среща, получавам следните уронващи престижа ми съобщения:

Ся, вярно, че идват от човек, който ме е събирал от жълтите павета с думите “стой и не мърдай, аз ще те намеря”, след като се бях изгубила нали и изведнъж викнах, че виждам нещо познато, ама чак па толко не съм руса (вече).
Убих ли го? Не. Пожалих го, защото съм бяла, добра и великодушна!
И само за протокола, успях да го изпреваря и да пристигна преди него! Направо съм ънбутабъл, ънзагубабъл и ънбъливъбъл точна с пълна батерия и неограничен интернет.

В интерес на истината, издрусах кафетата на София, подраних за всичките си срещи и не се изгубих нито веднъж, което е малко скучно, щото то човек да няма какво да разкаже, освен как бива подценявана провинцията (в мое лице) от буржоазните столичани (в лицето на приятел, ама един, другите бяха айляк хора, с добри сърца, душа и най-вече вяра в мен!).