ОколосвеЦко пътешествие. Ден пети

Ранното ставане тия дни е закон. Така се получава, когато трябва да минеш едно 1600 км за 6 дни. След като разритвам спящите, докато стигна втория, първият пак е заспал. За другите двама нямам грижи, понеже са съвестни, но поверените ми младежи, имат нужда от събуждане между 3 и 5 пъти в рамките на 10 минути. ШГИ УБИЯ!

Загризваме по някой кроасан, някои дори бъркат мляко с мюсълка и се изстрелваме към Крушунските водопади. Времето е тотален гъз. Навличаме дъждобраните и се започва масово лъзгане и катеренка. Кой оцелял – оцелял. Дори дъждовни, водопадите са красиви. Лазурната вода не е толкова лазурна, но все пак си заслужава да се види.

Следващата дестинация е Деветашката пещера. Грандиозен 60 метров вход буквално ни поглъща. Поне е сухо. Гледаме как вали през отворите и се въргаляме в гуано. Решавам да правя сапунени мехурчета, хем за красота, хем за аромат, че уж простор, простор, ама 40 000 прилепа като се изцвъкат, няма спасение. Пещерата е все така преградена и не може да влезем навътре, но и това ни стига.

Другата пещера, която посещаваме е Съева дупка. Това е може би най-красивата пещера, в която съм била. Още първия път, когато я видях ме грабна зверски. От Крушуна насам ни преследва автобус с румънци, които са доста шумни и нахални и се бутат дори пред гида, скиторят из пещерата като изтървани, няма да се учудя, ако някой остане да нощува там..

Ден пети и аз още не съм паднала. Един припкав мамалигар се спускаше в свински тръс из хлъзгавите стъпала, които аз взимах едно по едно, държейки се за парапета, затова, дори когато ми игра карате в гелезена, падна той по гъз, а не аз. Ай шмусъневиди! Ще награждавам вестибуларния апарат отново.

Излизам жива, цяла и с кална кецка, благодарение на оня бяс, дето дори не каза едно Сори от куртоазия, ама жив и здрав да е. Запътваме се към фермата за сини щрауси. Много е разочароващо, защото щраусите всъщност изобщо не са сини. Син можеш да станеш единствено ти, ако ти забие една човка или динозавърския си крак. И да развенчая мита, щраусите не си забиват главата в земята от страх. Напротив. Те килват всякакви диви животни  с един удар. С крак или човка, няма значение. Кил. От раз.

Без да се усетим става 6 следобед, а тепърва трябва да се замъкнем към Белоградчик. Отново подценяваме пътя и вместо плануваните час и половина – два, пътуваме близо три часа. Липсата на табели, както и мъглата не помагат особено да намерим къщата, в която ще спим, но всичко е добре, когато свърши добре и дори се уреждаме с резервация в местната механа, където отново огъваме масата, защото „не сме гладни и ще вечеряме леко”. Копнея да се върна на работа, за да спре тая вакханалия, честно. Удряме по едно-две, максимум три чашки вино и сме готови за припадане, за да имаме сили за последния ден.