Обзорно студио 2014

На прага е, готова да си отиде. Не бърза, а на мен ми се струва, че лети. Омая ме, признавам. Опитвам се да я обхвана с поглед и не мога. Сменя лицата си постоянно. Усмихва се, щастлива е и е тъжна. Смее се и понякога плаче. Но после пак се усмихва. Охлузва коленете си, но става и продължава. Няма време за губене….

Емоции, емоции, емоции и хиляди съпътстващи усещания. Прекрасни хора и прекрасни събития. Безсъния, страх и неувереност. А после крачка решителност и… обърнат свят. Хиляди километри, няколко залеза, безлунни нощи и повече изгреви. Път. Буквален и преносен. Сънища, понякога толкова реални, че събуждането е като падане от леглото с посрещане на пода с лице. Първо лице, единствено число – АЗ.

Боли, ама ставаш. Изтрезняваш. С вино, то помага. И после остава само хубавото. Всичко останало е просто миг, битка, от която излизаш победител. С рани, но мама ми казваше, че герой без рани няма. Изтупвам праха и… „продължаваме напред“.  Стигаме отново до там, до времето, в което си спомняме само хубавото с онези, които са те карали да си бръкнеш в носа, за да видят колко ти потъва пръста. Идиоти. Моите идиоти…

Сумарно тази година ми се случи всичко, от което има нужда един човек, за да се почувства жив…

Изкатерих стария град на токчета… и оцелях! Поставих рекорд – 12 часа на висок ток. ТОК!

Бях на четири сватби… изиграх осемхилядишестотинипетнадесетхора! И хванах един букет.

Оцелях няколко месеца с минимален сън и максимален стрес.

Писах, брисах, кандидатствах… не успях, ама пак оцелях!

Слушах музика и пях, при което ми плащаха…. за да спра да правя второто. Но сърцето иска своето,бе!

Посрещах и изпращах… Отивах и се връщах… За да остана.

Губех се и ме намираха. Губих се.. И се намерих. Сама.

Успях да си сменя личнта карта. От третия път.

Посетих Водолаза. Който не знае какво е водолаза и не го е посетил, не е живял, бе!

Ядох суши за пръв път. Ревем си за уасаби, ма не мое се спрем, никога!

Видях суперлуна.

Заключих си по-умният от мен телефон без да искам и вместо на предишния собственик, звъннах на полицай. Иди обяснявай после, че нямаш сестра…

Играх голф. Това определено не ми се получи.

Слушах с очи. Жокер – не се прави така!

Лекар ми предписа изкуствени сълзи. Животът ми очевадно е бил прекрасен и е имал нужда от мъничко драма!

Качих се до 6-тия етаж пеш, за да установя, че съм объркала входа, пред който обикновено изхвърлям чайник Ови поне 2 пъти седмично, докато две лапета ме канят на гости, шокирана майка излиза, а всичко, с което разполагам е една голяма бира и някакво смотолявено обяснение, че всъщност търся Иво.

Рапът възпитава. Думите на Ицо хазарта, които светнаха една лампва в пространството между ушите. – “Нямаш право това да ти е мечтата – да си на „хубава” заплата някъде. Каква хубава заплата? Ти нямаш ли нуждата нещо да направиш от себе си? Да се изразиш? Да се реализираш?”

Толкова много мигове… И всеки един – изживян!

 

 

Кама Сутра
Носът на Рудолф ми стига

Leave a Reply

Your email address will not be published.