Не се притеснявайте, боли

Дълъг и адски скучен пост. Мое да преминете нататък, освен, ако не сме в частичен локдаун и са свършили поляните, на които да се разхождате. Примерно.

Човек колкото и добре да живее, рано или късно трябва да започне да тренира, за да бъде поне на ниво кюфте, вместо татарско такова. Щот’ квото и да си говорим, 8 часа седене на стол, уви, не горят калории.
Та 2020-та, в началото на тая прекрасна година, преди първата вълна, кака ви надъхано беше в кетоза и размахваше дъмбели из хола, опъваше ластици и въртеше кололо. Докато не дръпнаха щепсела на държавата и изведнъж трябваше да готвя кето за мен, нормално за Коцето и почти нормално за Дея.
Издържах около 4 дни и после всички започнахме да ядем всичко, ебаси.
Живот до печката не е живот!
И тъкмо всичко свърши, привидно, аз славно се върнах на работа, разбирайте сглобихме второ бюро в спалнята, примъкнах си антуража от офиса и сутрин падайки от леглото, вече бях на работа.
Да, ама това доведе до тесни дънки и разни гънки…
Та наблюдавайки разни сторита как хората тренират, и една инсулинова резистентност по-късно, се наложи отново да се сбогувам с въглехидратите и да кажа здрасти на дъмбелите.
За да е пълна картинката, помолих приятел, чието лого на тренировките, които води е #dontworryithurts и той започна да ме кара и мен да ме боли. Не душевно, а физически. Болят ме мускули, които не съм усещала досега, камо ли да са ми причинявали дискомфорт!
И в тандем с модерните онлайн срещи, клякам, нападам, правя лицеви под зоркото око на камерата (здравей, Марк Зукърбърг!, поЦлушваш ле?!). Да ви кажа, ако приятел ви стане треньор, той спира да ви бъде приятел и става зла гад. Още не ми е викал, де, ама аз щото съм послушна, а и мога да си спра нета, ма да не се налага.
И днес понеже ми е почивен ден (тва със закон трябва да се забрани да се нарича почивен), дойдохме набързо до село да пооправим. Един изметен двор (и една скършена метла), сресан с гребло и полят с лейка по-късно (3 часа), съм се разпльокала пред печката, допивам си кафето, което си направих като дойдох, студено като сърцето на Ким Чен Ун или както-там-му-беше-името и се наливам с вода, сменяйки трета мокра тениска. Ше каже човек, че е някво лято.
Мисля, че преизпълних петилетката. Да идва утре, че да си ида на работа и да си почина.
Докато не ме емнат след това на тренировка… #dontworryithurts

I’m back. От Луната
Готвенето като олимпийска дисциплина

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *