Не мога. Не, мога.

Между “Не мога” и “Не, мога” се крие само една малка разпльокана точка с опашка, наречена запетайка. Нещо, за което моят колега Марк би казал “didn’t shave it for a plum”. Само че, тая малка разпльокана точка е  разковничето…

Изгубих се. За пореден път. Често ми се случва и буквално, и преносно. Картата не винаги помага, умните устройства – също. И остава само усетът да следваш своя път. До където те отведе… Защото всяка среща е урок. Понякога учителят взима скъпо, но пък знанието е безценно. И платеното остава на заден план. Или виси на ухото… сега осъзнавам, защо си губя обеците толкова често, виж ти… прозрение. Най-са ми ясни преди изгрев.

Времето, в което би следвало да спя, но това се оказва единственото нещо, което не мога. Другото някак си го оправям, но с Морфей така и не се разбрахме. Опитваха се да ме вкарат в пътя, но очевидно съм извън релси. Затова пък вече не се стряскам, когато телевизорът ми се включи сам за пореден път. И винаги по това време. На предаването “Звездни истории с духове”. Предполагам това му е начина да ми привлече вниманието, че бива използван предимно като декорация, вместо по предназначение.

Изключвам го. Кадрите в главата ми стигат. Мислите ми се стрелят на посоки, имам нужда от нова глава. Тази се напълни, една празна ще ми свърши чудесна работа. Каквото се намърда в нея, да си покълва и вирее на воля. И да не осъзнава, че пак се е изгубила… Мисля, че освен това, ми трябва и компас… Защото все пак не съм аматьор – другите може и да не могат да се изгубят с два джи пи еса, но аз определено го мога…