Най ми е кеф на такова пътешествие

Най ми е кеф на такова пътешествие… Когато планувам да отида в Копривщица, а се озовавам в Ловеч, заради промяна в моя план в последната секунда, но пък те плановете са за аматьори, така или иначе…

В последния момент успявам да си сменя нощната с една междинка, че някак си да поспя 3 часа и да карам 250 км не ми се вижда оферта, следователно успявам да поспя цели 4 часа, да издрусам две кафета и да успея да съм в кондиция за полетите на два Орела през Беклемето. Аз пътувам с моя Бок и с моя Демон – силен и жесток (тук да не се бъркат музикалните ми предпочитания с огромното ми желание да го кажа в рима!), а в другия орел си пътуват 4 съвсем нормални свежи хорица, които си нямат прякори.

Спираме в подножието на върха, жадни да покорим паметника за малко панорамни снимки. Естествено, този път не направихме оф-роуд трасето, което с моя Демон – силен и жесток бяхме пробвали миналата година, та ме караше да се чувствам като в совалка, но и традиционния път не се оказа решение, понеже имаше някаква канавка, която орлетата не можаха да прелетят и смирено се отправихме към Троянския манастир.

Кацаме успешно и ни посрещна най-логичното нещо на света. Пред манастира бъка с ножове, ками и всякакви такива библейски неща, но нека замажа положението, като кажа, че имаше и сладко (не видях дали е бяло) и захарни петлета, които според мен можеха да минат и за примамка, отколкото за нещо друго, но нека не сме черногледи. Демонът поиска да ми излекува синузита с една ножовка, но аз му обещах да се събуди като Жокера, ако реши да ми прави каквато и да е интервенция, затова кротко и мирно се затътрихме навътре.

Фотоотрядът от Орел-1 започна неистово да щрака с обективи по една педя, ама срам не-срам, викам ще извадя тамагочито от джоба, да няма да съм валат без ни една снимка, я. Апарат нямам, откак го убих в Турция на една крепост, отвори леща, зейна.. и така си и остана. В тоя сладък момент, осъзнавам, че телефонът ми се е изключил, но и няма никакво намерение да се включи. Греда. Света греда! Пробвах го и със зарядно в колата, но не. Беше намерил своето лобно място. С гордост мога да заявя, че в рамките на 6 месеца (само)убих Самсунг Галакси и Ай пръдльон. Мое да ми играйте!

Оставам асоциална и некомуникативна. Трябва да помня всяка една простотия, която ми идва наум, щото не мога да я напиша веднага. Оказва се, че не знам нито един телефон наизуст и се започват едни рокади, докато успея да съобщя, че:

да, жива съм и всичко е наред

не, не ми е паднала батерията, той просто умря

не, не съм го изпускала, сам си угасна

не, не мога да го рестартирам, защото батерията е вградена

да, пробвах поне да извадя картата, ама нищо не става

В такива тежки моменти, човек има нужда от подкрепа, затова сядаме в първото крайпътно заведение и започваме яко да се подкрепяме с де що видим из менюто. Бира се лочи, всичко се лей, а аз отново пия чай. Шайзе!

Осъзнавам, че мога да оцелея и без телефон за два дни и това ни най-малко не ме смущава, щото аз съм на екскурзия, бе! А от това по-яко няма (а и моят Бок е благосклонен и ми дава шницела си от време на време да надникна във фейсбуката, докато Демонът само ме кълне и си защитава таблета с пароли, гъз)! Пердашим смело към Ловеч, където плануваме приятна разходка. В мига, в който влизаме в моста на Кольо Фичето, отвън се излива порой. Мерси, Коле, че напрай моста закрит, че иначе щяхме да сме стадо подгизнали кокошки и петли.

Два часа порой. Два часа чай, кафе и бяло сладко (начи… да не сте пробвали, честно!), пазаруване на възглавници, армагани и мотане от единия край до другия в очакване дъждът да спре. Дет’ вика Али Ръза – тук за пръв път ми стана лошо. Ние сме дошли на пътешествие, не на заточение, ве! Накрая от нетърпение даже и масите в заведението подредихме…

Как да е, може би Ной се появи, раздели наводнението и ние се възползвахме да притичкаме до колите и да се запътваме към хотела. Вечерта беше кротка, прикоткахме още един съмишленик с фотоапарат за превземането на Крушунските водопади и Деветашката пещера и в ранни зори, да се разбира 9:00, се замъкнахме към кафето за сбирщайн.

Час по-късно вече сме на Крушуна. Кал няма, което е чухотно и тук вече мод планинска коза влиза в сила. Щракане до откат, кацане по дънерчета, самоснимачки, редене на тетрис, така че 7 тикви да се поберат в една снимка и всякакви такива гимнастически упражнения. Бок установява, че позирането не е лесно, но красотата изисква жертви. За една от снимките ме молят да клекна и осъзнавам, че притежавам исполински ръст, нищо, че предната вечер в заведението можех да си клатя краката спокойно, както си стоях на сепарето.

Спирам да се чувствам гигантоган, в момента, в който влизаме в Деветашката пещера. Нищо, че явно не е в сезон и половината е преградена, заради дремуцащи прилепюги. Ние кротко си връткаме из разрешената зона, но Ганьо винаги ще Бъде Ганьо и виждам точно 3-ма, от 50 човека група, който прескачат загражденията и започват да викат и да светят с фенери. Не знам дали е на нервна почва, или вдигам температура, ама чайника ми кипва и ми иде да ги замервам с гуано, което ми е на една ръка разстояние, полепнало по една пейка..

В крайна сметка, оставам благосклонна и не им прекъсвам жалкото съществуване, а и е време да си ходим, преди да припадна за сън. Оставям Демона – силен и жесток да кара на връщане и малко след това се чудя кое ще ме убие първо – главоболието, или неговото шофиране по завоите.

И все пак шъ съ живей, от мен да знайте…