Мощно между нощни

Нощна смяна в сряда. Изникващо сладка оферта за лек скок към Старозагорско. Чудничко, ще поспим 3 часа след нощната, пък другата ще я мислим. Все пак е вторник, би трябвало да е айляк, Свети айляк. Но не би. Вместо това, някакъв сладко-тотален-кил, който ме кара да пуша от върха на главата. Към 5 сутринта изпитвам леки колебания дали да не припадна безкрайно след работа.

В крайна сметка решавам, че сънят е за аматьори. Така де, все някога може и да се наспя. А производителите на кафе и ред-бул трябва да живеят от нещо. Звучи като добър старт на деня, а вероятно ще е такъв и на нощта. Но плановете, како Сийке, не са това, което бяха, подобаващо и на традициите. О, времена, о, нрави!

Биваме посрещнати с чаша вино, щото все пак, нека си признаем, студено е. И докато пушиш на терасата е някак си добре да се сгрееш отвътре. Досега не бях закусвала с вино, ама да ви кажа, не е лошо. След това решавам, че едно кафе все пак е нужно да влезе в кръвообръщението. Веднага след него се появява рожденник с шампанско, бонбони и ядки. Друга алтернатива на закуска, която се оказва подобаващо подходяща.

Дет се вика, готови сме за обяд, вече може да пием по бира. Днес съм куфар, така че МОГАДАПИЯПООБЕД! Обядът е гарниран с пикантни истории, които бият чилито, с което бях решила да се сгрея. В крайна сметка решаваме да отвлечем рожденика в Пловдив, щото… що пък да не?!

Пътят на обратно е мрачен, но за сметка на това минава бързо и особено забавно на фона на двуметров младеж на предната седалка на А класа. По едно време даже започна да ни лъже, с надеждата да дойде лъжата и да му клъцне краката, обаче уви, не му се получи и беше принуден да стои архивиран през целия път. Което пък си беше и причината да слушаме само радио, понеже шансът да достигнем жабката с дискове, клонеше към нула безкрайност.

Но поради факта, че в наличността на колата 2/4 сме бивали умолявани нееднократно да пеем наум, да не пеем шумно, да не пеем изобщо и като цяло „по-добре недей“, мисля че се получи в интерес на всички присъстващи. Нищо, че душата ми искаше да пее Емили Санде от тук до края на света, ама примрънквахме тихичко, колкото да запотим джамовете, за да ни е една идея по-уютно.

В крайна сметка се докопахме навреме, колкото да опънем крайниците за малко и да съберем сили за едно „кафе“ преди работа. А нощната… нощната ще е мощна. На печелившите – честито.

Носът на Рудолф ми стига
Колко силен е навикът

Leave a Reply

Your email address will not be published.