Малко разглобено

Някъде там, из не-широкия свят. Свят, побиращ се в шепа… Из „долна Византия“, из „мръсна Турция“, из „циганска Румъния“, там и на всички други места да има по един прозорец, през който спокойно може да погледнем и да видим, че нещата не са точно такива, каквито са….описани и дамгосани от времена. Нтцъ!

Уж сме 21 век, а живеем с митове и легенди. За гостоприемството, възможностите, трудолюбието. Нашето. Аха, именно. Най-работливите са тарикати, които играят на дребно в собствената си държава, прецаквайки единствено и само себе си. Най-умните са тотални идиоти, мислещи се за висока летва, почти като тази, която прескочи кака Стефка, по онова време, а всъщност сме като пръчка за лимбо – в майсторския клас. Сеш‘ се.

Пътувам. По малко и не толкова навън, колкото навътре. Ама пак се вижда. Особеностите на ареалите. Черупката. После открехнатата такава. Де да имах едно хаванче и да се открехна с един удар, но уви. Работата става постепенна. От „абе тия добре ли са“, през „ама и тия не са добре, същите като ония са“, до „абе май това е нормално“ и осъзнаването – нещата не винаги са правилни, само, защото сме свикнали, че така трябва. „Защото така“.

Не, бе! Не трябва! Не трябва да сме затворени. Не трябва да живеем в миналото, не трябва да спираме и да затваряме очи и да се преструваме, че светът не се върти, щото… Щото така оставаме слепи. Животът си върви, с нас, или без нас. Променя се. И ние трябва да се променяме, иначе оставаме. Едно време едни така пееха, че „оставаме, оставаме“, ама не е хава работа. Аз не искам да оставам. Искам да вървя. И макар да се губя понякога, това не ми пречи… Важното е, че губенето ме кара да се намеря.

Искам да си отворя мозъка. Искам да престана да робувам на мнения окичени в рамки. Искам да не мисля, че някой не е прав, само защото виждането му не съвпада с моето. Искам мисленето ми да не зависи от нещо или някого. От очаквания. Към мен или към ситуацията. Искам да мога свободно да бъда това, което съм. И съм.

Искам да бъда богата – да видя много, да видя колкото се може повече… Искам!  Искам да срещам хора без предразсъдъци, свободни и пълни с емоции. Искам да виждам различните нюанси, на всеки един цвят. Видяла съм и нищото и нещото. Искам да разбирам, повече! Повече отколкото мога, повече отколкото си представям, че мога и искам да знам, че това няма лимит. Искам да се скроя. Широко! Да попивам като меджик мопа от рекламите, но без да се цедя после…

И искам най-вече да бъда човек. Добър. И достоен.