Кратък наръчник как (не) се пътува в Турция. 

Историята за работната седмица на един или повече ангели-хранители.

Много се чудех дали изобщо да подхващам тая история, понеже докато я преживявах, ми се потеше четирибуквието, ама то като мине, нали знаете как вече е смешно и другото се забравя. За начало, ще се върнем през 2021-ва, ноември, когато оптимистично запазихме почивка за края на август в Турция. Тва хората с деца знаят каква руска рулетка е, щото нищо не се знае знае ли се. 

Времето между капарото и доплащането рѐзко си мина и успешно се коронясахме за трети път, 2 седмици преди почивката. Както и да го погледнеш – идеално. Не, щото сме болни, а защото е ПРЕДИ това. Оптимисти сме си ние, спор няма. 

Като един вече отговорен човек, преглеждам чинно колата – маслата, окачване, хидравлики, правя допълнителни застраховки за нея, за нас, отговорност, та дрънка. Свалям гугъл мапс за Турция на части, че голям път ни чака, преводача също, щото кака ви мое да е изветряла, но не чак толкова, че да плаща 20 лева за мегабайт!

Настъпва денят на голямото пътуване, Дея спи с бански, абе тресе ни ентусиазма яко. За да не се смачкам от път, имаме междинна нощувка в Чанаккале, откъдето на другия ден да отпрашим за Дидим. Пристигаме успешно, оцелявам в трафика, където единствените правила са “по-нахалния и този с по-голяма кола печели” и се настаняваме в хотела. Вали дъжд, глад мори добитъка и с един чадър за спешни случаи, криещ се в кората на вратата, се отправяме на лов за вечеря. Във всяко ястие има макарони. И ориз. ЗАЕДНО. Ние ядем разделно, пием айрян, щот бира не сервират и се прибираме да спим и да бистрим кой от двата пътя да хванем – покрай морето, който изглежда с повече завои, или другия.

Избираме другия. И О Мон Дьо! След няма и стотина километра осъзнаваме каква грешка сме направили, защото се оказва планински път, с ремонт, където реално на места път няма, а после се вие през някакви села и аз се моля да не идва кола отсреща, щото просто няма как да се разминем. Разбира се, в този миг чувам заветното “пишка ми се”. Ама разбира се! Намирам място с една идея по-широко, където да спра колата на кестерме и да слезем за бързата работа. Колата е под някакъв странен наклон и с ужас установяваме, че привидно приличната ни предна гума, от вътрешната страна е буквално на телове. Замислям се как, ако бяхме избрали другия път, едва ли щяхме да я видим и вече не се псувах наум, че сме избрали точно този скапан маршрут. Понякога не знаеш лошият късмет от какво всъщност те спасява. Следват най-дългите 30 километра в живота ми, които ни чакат до главния път, където се моля да продават гуми. Стигнахме ли вече става делничното ни мото.

Докопваме се до една бензиностанция и любезно с преводач ги моля да ми въведат паролата за интернета, за да потърся сервиз наблизо. Намирам на около стотина километра и ми става лошо. В този момент безгрижната и любопитна Дея намира забравен телефон на една пейка и отиваме да го върнем на касата, в случай, че собственикът му се върне да си го търси. Добър урок за детето и трупаме бонус точки за кармата. В бензиностанцията ни насочват към близкия град на около 20 километра и тръгваме натам. Междувременно турци, говорещи български ни чуват перипетиите и питат имаме ли нужда от помощ. Благодарим им любезно и казваме, че ще се справим.

Кармата kicks in и на няма и 3 минути от бензиностанцията, съзирам купчина гуми и директно отбивам. Вадя преводача и питам имат ли гуми с нашия размер. Имат. Хората са мили, свалят предните и преглеждат задните, а като бонус ни махат пирон забит в една от тях. Нашите приятели турци от бензиностанцията минават покрай нас и ни питат искаме ли да ни превеждат и питат дали не ни взимат скъпо за гумите. Уверяваме ги, че се грижат добре за нас, цената е супер и след няма и 10 минути потегляме спокойни към заветната почивка. Трудното мина!

ХА-ХА-ХА! 

Пристигаме в хотела, оставяме колата, товарят ни багажа и ни настаняват в “другата сграда”, където стаите са с размер на кибритена кутия и ако искам да мина пред леглото, тряа да направя чупка от 45 градуса с еластичното си тело̀, за да не бутна телевизора. Добре де, не сме дошли да кесаме в стаите, а да се киснем на плажа и понякога на басейна.

ХА-ХА-ХА!

Плаж няма. Т.е. има, но е малко изкуствено създаден, насипан пясък, бетонно блокче след двайсе метра във водата да не го отвлича морето, шезлонги натъпкани като копърки в консерва и чадъри на височината на лакътя, между които тренираш патешко ходене. Приказно и половина. Прекарваме следобеда до басейните и вечерта улучваме всички люти манджи за ужас на Коцето и за моя радост.

На другия ден след закуска, установяваме, че народът вместо да спи, е мятал хавлии по шезлонгите и няма ни един свободен, нито на кафето, абе ни-къ-де, дето да си метнеш хавлията и да се цопнеш в студения басейн. Съзирам табела уведомяваща, че тая селска практика е забранена и вътрешно тържествувам. Хващам един младеж от персонала и го питам любезно коя кърпа си избира да ми махне, за да се настаним. Не можел да маха кърпи. Така ли? ТАКААА ЛИИИ? Аз мога. За ужас на кротката ми майчица и неконфликтния ми мъж, си избирам шезлонг, сгъвам хавлийките и се настаняваме. 

Докато се преструваме на моржове с малката подводница, съзирам претендентите за шезлонга и излизам да си поговорим.След кратък, но продуктивен спор, се съгласяваме, че ние ще останем там, а те, ако желаят, могат да махнат някои от стотиците оставени кърпи, защото както табелката казва – “не се запазва”. Едва втория ден е и вече съм събрала толкоз напрегин, че отивам за студена биричка. Вечерта вадим амфибията от водата с триста зора, къпем се в мини баните си и отиваме на разходка до близкия лунапарк. Умореното шаранче ни подканва да я носим, докато ръцете ни не заприличват на орангутански и взимаме великолепното решение да си купим количка. Щот кво му е, с тоя курс на лирата?! 

На другия ден Дея преди обед заявява, че не иска вече в басейна(?!), а иска в стаята да си оцветява, което ние приемаме за зелена светлина за време по бебешките магазини и за отрицателно време се сдобиваме с количка, но дори не знаем каква изненада предвещава това. Вечерта разходката минава плавно, ръцете ни са си върнали обичайните размери и успяваме да врътнем едни 9-10 километра и да купим малко боклуци от сергиите наоколо. Припадваме с кеф и се събуждаме с новината, че Дея е с температура. 

Чу-дес-но! Хайванът отказва да яде, а до вечерта вече преглъща трудно. Вадя медицинската застраховка, съветвам се с гугъл и отпрашваме към близката поликлиника, където я преглеждат, изписват антибиотик и докато оправим бумащината, която ми изискват БГ застрахователите, Дея я хващат щуравите и за дете с температура, успява да им скрие шапките що енергия има. Хората разглеждат забележителности, ние поликлиники и аптеки. През нощта взимаме решението да си тръгнем и рано рано палим обратно по крайбрежния път. 

В един от моментите на будност, малкото бацилче изстрелва “ака ми се” и спирам на първата бензиностанция. Където установяваме, че имаме винт в задната гума. Там, където беше пирона. Що па да не?! Не може да му се отрече на детето, че има магически способности, когато се отнася до физиологични нужни и благодарение на нея, отново търсим ластик-сервиз и отново намираме наблизо, където любезни хора ни свалят и залепят гумата на две места и ни пращат по живо по здраво. След 900 км и около 14 часа с все висене на граници, се прибираме и като ни пита някой какво си донесохме от Турция, им заявяваме “гуми, детска количка, червено гърло и антибиотик”. Все пак не сме посредствени хора, а ценители! 

Пуснахме ангел-хранителя временно в отпуска, но все пак при всяко “имам пиш и ако” на съмнителни места, ще си имаме едно наум какво ни чака. 

А почивката догодина? Next year, not here!