Колко силен е навикът

Силен. Много силен. Толкова силен, че когато си преместиш леглото от единия край на стаята в другия, ставайки със засилка, се забиваш в прозореца. И  падайки, улучваш раклата. С глава. И като цяло се отказваш да ставаш в тоя момент, защото навикът ти бележи 1:0.

Навикът е удобен, докато не решиш да го промениш. Тогава светът се обръща и започваш да живееш в паралелна вселена. И тогава го няма утъпкания коловоз и почваш да перкаш през просото, създавайки нов път, подобен на онзи, с намирането на остри ръбове с кутрето на левия крак. Ръбовете, в който те блъска животът обаче, са с една идея по-остри от прозореца и раклата. Макар и в комплект.

Идват като събуждане и то, когато си буден. А това събуждане, няма да се лъжем, си е 2:0. Прохождане, отново, с онова куцото кутре, дето е уцелило джакпота. Минава. Бавно и плавно, минава. Осъзнаваш, че сънен не е по-добра версия от буден. Защото сънищата принадлежат някъде другаде, предимно на онзи Морфей и неговия агент Сънчо, който така упорито отказват да ме навестяват. И по-добре…

Отворените очи виждат повече. Понякога и в повече от необходимото, но само така имаш шанс да не се потрошиш пак. Уж. До следващия път…