Когато доброто те търси. И те намира. Част втора

Седми март. Водя внукчето си по магазините, при което очаквано той не си купува нищо, но аз го компенсирам смело и безотговорно. За съжаление в магазина няма пос терминал и се налага да отскоча до банкоматората.

Нервна тетка ми диша във врата, сякаш ще изстегля всичко налично и за нея няма да остане, видиш ли. В бързината грабвам всичко, боря се с някъв невероятен вятър, шмугвам се на завет в магазина и блажено пълня торбите. Ми пък, ще се поглезя, щот мога.. и щот няма кой друг да ме глези.

Прибирайки се, Орелчето заявява, че е гладно, почва да пули червена ламБа и се отправям към най-близката бензиностанция, че да му сипя. Изпадам в чутовна дилема дали ще е прекалено да си подаря и винетка за 8-ми март, или покупките ми стигат и решавам да отложа романтиката с още няколко дни, когато така или иначе ще ми се наложи да си направя подарък. С повод или без.

Следователно пропускам да изрека така модерната из фейсбук фраза „До горе и една годишна винетка” и се запътвам към касата. Подавам си картата и чакам бележката, когато забелязвам, че девойчето зад касата ме гледа странно. Установявам, че има защо, след като съм и подала съвсем друга карта, с която уви, не може да се плаща.

Три наносекунди по-късно, изпадам в тих ужас, защото не си откривам картата. За мой късмет сумата в портмонето + няколко джоба стига точно за горивото и дори ми остават 10 стинки, ей-така да не съм валат. Моментално се сещам за надписа на гърба на картата, който ми казва на кой номер да се обадя, ако я загубя. Това, разбира се, е толкова полезно, че чак ми иде да се гръмна, щото нЪли, ако картата си е при мен – защо ми е тоя номер, пък, ако я няма… сещате се…. номерът – също.

Консултация с чичо гугъл ме насочва към „картов център”, където обаждането ми е толкова важно за тях, че ми го повтарят само три пъти, преди да ми предложат да им оставя съобщение и след като продължавам да чувам, колко съм важна, на петата минута затварям.

В крайна сметка откривам още един номер, където ми вдигат, питат ме колко кътника имам, давам ДНК и кръвна проба, за да установят, че съм аз и успявам да блокирам картата, преди някой някъде да си купи несметни скъпи неща, като годишна винетка, например. И гориво до горе.

И така, прибирайки се, чупя совата касичка, която повръща някой лев и ме връща в трети клас, когато друсах стотинки в джобчето щастливо, барабар със семки и бонбонки. Има за баничка, има за айран… Какво му трябва повече на човек в 6 сутринта?!

Малко по-късно през деня получавам настойчиво обаждане от непознат номер. На втория път успявам да вдигна и глас отсреща ми съобщава, че картата ми е намерила и господинът е оставил номера си, ако желая да му звънна и да си я получа. Час по-късно съм пред дома на поредния добър човек, който ми връчва картата и ми пожелава весел празник.

Вижте ся… не знам за вас и какво мислите за добрите хора, дали случайно не ги имате за еднорози и митични създания, но те съществуват, бе! И понеже съм явно много загубена напоследък, добри хора ме намират… Наздраве за тях!