Как жена отива на море. И оцелява

Подготовката на жените и един мъжете за море е доста различна. Докато едните се нуждаят от едни джапанки, хавлия и къси гащи, другите започват един сложен процес поне няколко дни по-рано (в тия моменти си мечтая да съм от първите) . Вторите, очевадно съм аз, нищо, че понякога ме бъркат с пич.

Следва фазата на подготовка наречена багаж с препятствия. Това се случва, когато два месеца си живял в чували, подредил си ежедневните дрехи в гардероба, а всичко останало е потънало в забвение… Докато не потрябва. Някога. Това някога разбира се, се оказва днес и довежда до ситуацията, в която се налага да си купувам не само чорапи, като хляба – кажи речи, всеки ден, но и бански.

Защото, когато е неделя, ти си спал като блажен пор до обяд, и когато се събудиш, просто продължиш да се въргаляш в чаршафите, защото можеш… Когато най-накрая решиш да се надигнеш и да се опиташ да събереш планина от дрехи, която вероятно ще се побере в средно голямо ремарке, а ти разполагаш със сак и раница, то се оказва, че банският ти просто мистериозно е изчезнал, а на теб ти остават някакви си 15 часа, докато драснеш към синевата… Извод: Пет следобед в неделя е едно прекрасно време да отидеш да си купиш нов бански. За мое успокоение, виждам още един екземпляр от групата за утре, който прави същото.

Фаза трета – грабваш някакъв бански, комплект джапанки към него и я, тази свежа тениска, все пак е памучна, а е лято, а и на морето… да, да взимаш я, защото имаш нужда от нея, определено! И някак си неусетно се оказваш с още една малка купчина до голямата купчина и си мечтаеш да си Динамо и да притежаваш магически сили и да побереш ВСИЧКО, но уви, се налага да се откажеш от половината. Все пак оставяш място за електронната книга, шалтето за плажа, ламзака и допълнителната батерия. И дървените палки с топката (които в последствие просто видяха морето, помахаха му и кротко се прибраха в сака, с който дойдоха). Някак си между другото, се сещам, че трябва да оставя място за багажа на още 4 броя ентусиасти, а нека си признаем, Орелът не е Икарус.

Утрото настъпва, спала съм крупните час и три минути общо, товаря се и започвам да събирам народа. След като редихме ред чадъри, ред сакове, ред чадъри, ред хладилни чанти, ред магия, че да се побере цялото това чудо, благополучно се изстрелваме в посока хоризонта.  Няколко часа след това акостираме в Синеморец, където стратегически изхвърляме багажа и се бухкаме на Бутамята. Чадъри, хавлии и заравяне в пясъка. Демек – раят съществува. Видяхме малко зор с надуването на ламзака… Търчахме, падахме, ставахме, но гадината стоеше спихната като фурма и не щеше и не щеше да се надуе. Ония в рекламното клипче го прави да изглежда много лесно, а всъщност ИЗОБЩО НЕ Е. В крайна сметка един от пичовете държащи екстремните забавления на плажа се смили над нас, дойде и го наду за точно 30 секунди. Алелуя за младия Аполон!

В последващите няколко дни се опитах да оцелея с компанията на младите приятели на моите приятели, които успяваха всяка вечер да отскочат и до плажния бар, за разлика от мен, която, ако не припадах директно след вечерята с разходка, то просто си припадах на самия бар. Но въпреки, че бях в графата “клуба на пенсионера”, добре си изкарах с децата и дори получих подарък чаша “Най-готината баба” от любимите ми внуци. Не знам какво повече може да поиска човек… парче хляб и една яхта (пърленка и разходка по Ропотамо се брои, нале?!).

Животът е прекрасен…