История с колело

Научих се да карам колело малко след като проходих. Дет се вика, щом вестибулара започна да влиза в кондиция, съм му предоставила ново предизвикателство. Спомням си първото ми колело – зеленко и на 2 гуми. Първоначално се бутах с краката, после татко ми монтира помощни колела, след като му писна да търчи след мен и да ми държи за седалката, нещо, което проверявах многократно, гледайки назад, вместо напред. Действие, което вероятно е причина за монтирането на помощните колела.

След около ден каране в кръг пред блока и падане при взимане на по-резки завои, реших, че тия гуми са за аматьори и потвърдих на татко, че искам да ги махне. С отвертка плюс /кръстата, за непросветените/ той бързо ги отви и волния ми дух освободи. Криво-ляво се държах в права линия, спирах с крака, вместо със спирачки и открих, че трябва да карам по-бързичко, за да не се клатушкам толкова. Оттам нататък е ясно – детето-стрела е на линия.

Едно време нямаше притеснения за коли, така, че единствено трябваше да се пазим от бордюрите и летящите картофи на Мильовица, която ни замерваше и крещеше по нас, че сме вдигали врява, а дядо Мильо после ни пощипваше по гушките, вместо по бузките, много садистично, да, за уж компенсация на буйния нрав на жена му. Точно затова карахме бързо, за да може да се пръждосваме навреме от такива набези.

Един ден, въртейки в двора на детската градина /на безопасно разстояние от терасата Мильова/, докато батковците играят футбол, се случи логичното. Не, не ме отнесоха с топката по главата, това щеше да е прекалено банално. Топката просто стратегически спря предната ми гума, което доведе до повдигане на задницата на колелото, двойно салто мортале от моя страна и артистично приземяване по чело на асфалта за ужас на баба ми, която самоотвержено си е предложила услугите да ме гледа, докато нашите си починат от малкото зло, което съм представлявала.

Последствията са крайно цветни. Предимно в лилаво-синята гама и концентрирани в стабилен оток, затварящ лявото ми око. Белег, с който се гордея и до днес. Е, баба някак си оцеля, помня обаче писъци, понеже някак си дясното ми око, беше заето да се скъсва от рев така, че да замести и лявото и не можах да видя добре кой къде е припаднал. Пищях и аз, когато дядо поиска да ми направи снимка за спомен. Жалко, че са обърнали внимание на детските ми емоции и на са запечатали мигът, в който съм имала джонга с размера на ябълка…

Към днешна дата всичко е спокойно.. След няколко крачола заплетени във венеца, няколко почти падания, насинен задник и прочие екстри, се придържам към правилото, че колело карам, само ако е здраво хванато за пода, така че да не падам…

Няма невъзможни неща
Борба с институциите

Leave a Reply

Your email address will not be published.