Изповедта на една руса кокошка. Аз

Тежка седмица ви казвам,приятели. Нека и аз малко ви се оплача, да не си помислите, че бляскавият живот на совата е перфектен… Тц! Ни най- малко. Седмицата стартира с три първи смени. Ако това не ви говори нищо, то нека споделя. Това значи, че три дни съм заспивала след 12 и съм ставала след 3 часа, т.е в 5:30. Така някак неусетно, от сова съм се трансформирала в кокошка, в резултат на което се сдобих и с кокоши трън. Лет ми сей ю, ит’с нот фън! Оцелях тез първи смени, преживях и фирменото коледно парти, където пък в таксито се превърнах в панда, благодарение на гвинпина, който проведе най-безумния разговор с таксиджията, който ни прибираше и аз нямах друг избор,освен да поплача от смях и очната ми линия ме предаде най-долно.

На другия ден някак си успях да се преведа в човешки вид и благополучно да долетя в Майненбург. Докато си разопаковам багажа, вече стягах другия, защото имахме блага среща с бате Горан. В Русе. Мда. Ентусиасти, знам. Батман пожела да тръгнем с кокошките към 6, но някак си го склоних да тръгнем към 8. И да кара той. С надеждата да подремуцна, но уви.

Успешно се докопахме до Русе и дори си намерихме апартамента без особени сътресения и губения, тъй като по стара традиция, джи пи есът ми отказва да ме навигира гласово и трябва да карам на магия, докато той се ъпдейтва на 5 мин, следователно около 5 пресечки по-късно. В момента, в който се настаняваме, Батман нещо се присеща да ме пита къде са билетите. В тоя сладък миг, осъзнавам, че са в Пловдив. На рафта над дивана. Там стоят от септемри. Чудно. #приказно….

Черният рицар ме поглеждат с такъв поглед, че ако не бях н0лева кръвна група, сигурно щях да стана, щото кръвта ми щеше да смръзне на секОндата. Започва се неистово търсене на междуградските разписания на влакове и автобуси. И както традицията повелява – изтървали сме всички. Опитвам се да се свържа с Ивентим, с Булстрад Арена, но разбира се, денят е неделя и ситуацията е КОР. Драма.

Супер-татко, съпричастен с моята драма, след като ми е продиктувал билета от горе до долу, решава да спретне една екскурзия с мамуля до Русе и да спаси смотаната си дъщеря от грандиозен резил и срамно завръщане. Междувременно, политаме до Булстрад Арена и там две убави, приказни момчета ми оправят деня, като ми казват, че и снимка на билета, на която баркода се чете, ще свърши работа. УРА!

Остава само да намеря кой да ми снима билетите, понеже родителските тела отказват да ползват телефони без копчета, съответно вярна Тетка – героят на деня, светлината в живота ми и всичко хубаво събрано в едно, се изстрелва до нас, прави чудна фото сесия на билетите – профил, анфас, кот’ са сетити, благодарение на което аз ще живея, ще видим Горан и Батман ще си спести заравянето на един труп в пещерата. Или мятането му в Дунава, не знам кое щеше да предпочете.

Мигът на истината настъпва, мега подготвена със снимка на билетите и дори онлайн банково извлечение от плащането с карта (което отне на мамуля около 15 мин ровене в компа, докато открие къде точно съм си забила файла с цифрите, които имам за юзернейм), се оглеждам за младежите, които ще ме спасят. Намирам ги с един поглед, той разбира се сеща коя съм – русата кокошка, дето идва на концерт без билети, сканира ми с усмивка баркода на билетите от снимка и.. зелена светлина.

Уи ар ин! Дет’ се вика. Народа масово граби пуканки, налива се с уиски, вино и водка, а аз се чудя аджеба, тия пуканки за какво са им. По-късно разбрах. Горан закъсня с около час. И малко. Ламята Спаска, започна неистово да драска в един от 9-те ми стомаха. Разбира се, в мига, в който Горан се появи, му простихме всичко. Отново отнесе положението, без дори да си поеме въздух между изпълненията. Горан не е голям. Горан е гигант!

Напускаме залата с танцова стъпка, докато се попляскваме по баджаците в ритъм, което между другото е добър начин и за сгряване, щото в 23:30 в Русе е клинч, брат! След това ни отнема 30 минути да намерим нещо работещо и с храна (понеже моите насоки не се приемат на сериозно, не знам сто тей с такова недоверие, особено днес..), по възможност топла и на миг от отчаянието, с мисълта, че ще легнем гладни и ще се свършим, съзираме спасението под формата на деноМощна тостеро-дюнерска магазийка, с две бясни лели, които пушат, докато ти приготвят сандвича, но пък гладът е по-голям от хигиенните навици и в крайна сметка не се правим на буржоазия и решаваме просто да се наядем.

Пътят на връщане просто лети, но попадайки в Пловдив, ми иде да линчувам с камъни на стадиона този, които е нагласял новите светофари. Да те посрещне в 14:30 тапа до средата на моста на ВХВП и същевременно у вас да няма ток, щото моите приятели от еБн праат профилактика, не е нещото, което наричам топло посрещане, майна!

Примирявам се и отивам да изкъпя Орелчето, че полетът не му се отрази добре на визията, пазарувам неща, които мога да изям и без да имам ток, махмурлива приятелка с две революции – едната на 5, другата на 1 годинка, ме приютява на чаша чай, докато у нас светне и общо взето, животът започва да придобива розов оттенък отново.

Докопвам се до нас, нахлузвам розовата си пижама и припадам. НЕМОА…. Зазимявам се…