До Копривщица и назад

Не е лесно да си руса жена. От опит ви говоря. Не слушайте ония, дето казват, че на русите им вървяло. Всъщност, може и така да се каже… Зависи от гледната точка. Да видим…

Днес ми провървя много! На първо място ми провървя да си намеря дружинка за леко бягство от града, ей-така, неангажиращо. След снощното изпълнение на бурята Майнокалипсис, решихме, че е нaстъпил След утрешния ден и лятото отново е тук. Правя бърза справка със Синоптик.бг дали така случайно няма да вали, ама той вика, тц, всичко е наред, ще е облачно и прохладно.

Викам си, баси рая. Хем няма да се потим, хем няма да вали. Не е ли животът прекрасен!? Ми, прекрасен е, да ви кажа. И толкова ми беше хубаво, докато пътувахме, че някак си в смях и песни, пропускаме грандиозната табела за Копривщица с размер педя на две и съответно подминавайки Пирдоп, усещам, че май май нещата клонят към Софийско вече. Майна, шайзе!

Въртим обратен и благополучно се озоваваме в Копривщица. Решаваме, че храната прави борбата и затова е библейско първо да хапнем. Докато го правим, пролет, лято и есен се сменят покрай нас. Хубавото е, че точно преди да станем, дъждът спира. Отиваме и заграбваме билети за всичкото музеи и почваме да катерим нагоре. Първа е къщата на Димчо Дебелянов. Докато се врътнем, есента пак взела, че дошла и отвън се излива нежен порой.

Нас обаче, някакъв си дъжд не може да ни уплаши и кротко си цапаме по павенцата и се запътваме към следващата къща музей. Стъпвам внимателно, понеже, познавайки се, съм особено талантлива в падането, но този път успявам да мина всички стълби надолу, по хлъзгав терен и да остана цяла. Разбира се, 10 метра по-късно, стъпвам на шахта, която отмъщава за всички павета, на които не съм се хлъзнала и се озовавам, на коляно. Сега се замислям как ли съм оцеляла катерейки с токчета Стария град за една сватба…

Сумарно, от март насам паднах два пъти в Банско ( и не, не на пистите за жалост), един път в София, веднъж на Цари-Мали град и сега в Копривщица. Да се държат Несебър и Северна България, щото следващият тур ше е там.

Да си призная, може би паднах нарочно, понеже с Олга бяхме с еднакви горнища и кецове и реших, че фактът, че аз съм руса, а тя не, не е достатъчно отличителен, затова сега аз съм единствената с дизайнерски крачол от дървесни боклички и подозирам, че се справих успешно с моят индивидуализъм.

Решаваме, че до следващите два музея, ще отидем с колата, понеже фотоапаратът не е водоустойчив, както оказа се, нашите кецове и горнища – също. Хората са мили. Много мили. Посрещат ни с усмивка и ни пускат, без дори да са ни видели билетите „за да не се мокрите още”. Сякаш има накъде повече. После любезно ни предлагат чадър. Отказваме, понеже тренираме за тюлени, все пак не се знае дали няма да се върнем в Апокалипсис отново.

На връщане трябва да спрем да заредим и да си вземем кафе. Разбира се, за малко да подмина бензиностанцията, след което спирам до входа, напомнят ми, че все пак спираме не само за кафе, но и да заредим, обръщам и съответно спрях на колонката за газ, обърнах пак, за да се върна на тази, която трябва и после обърнах още веднъж, за да спра и за кафе. Добре лий!? ДОБРЕЙ!

Специално днес очаквах да подмина табелата дори за Пловдив и да се озова примерно в Стара Загора, което нямаше да е чак толкова лошо, защото можех да работя и от там. Което ми напомня, че е хубаво да си вдигам четирибуквието и да се понеса към офиса. Мисля, че се очертава една забавна мощна смяна… Колеги, моля… насочвате ме. Я към врата, я към кафе-машината, нали.. Мерси.