Борба с институциите

Стига сьорьозности, аман! Друго си е да ти се наложи да се спречкаш с 2/3 от важните институции, а именно МВР и КАТ в рамките на една седмица. Ма то било много забавно, бе?!

Не ми стигат значи всички стресови ситуации, в които ми се наложи да изпадна последния месец, не стига, че имам два нови бели косъма баш на бретона, че да ги виждам по ясно и да ми бодат очичките, ми и едва ли не трябва зорлен да си докарам още няколко нови…
Някак си между пътуванията, тренингите, моминските партита и сватбите на любими чайки, прииждането на чуждестранни птици, които исках да удуша от гушкане, ми се наложи да свърша и това…
Защо ли? Ми ей така си се изтъркаляха десетина годинки и му дойде времето да сменям документацията. Което е една крайно забавна част, когато на ден едно виждаш, че висиш 40 минути и не си помръднал и сантиметър от мястото си. Това опашка за подаване, опашка за получаване, камо ли за експресно, бързо и нормално /аз се пиша към тия, кво като поне веднъж седмично ми викат, че съм теро-реро/, НЯМА.
Всичко е една обща маса, пихтия и напрао човешка стоножка. Всеки се е наврял в другия и буквално се е срастнал с всичките му части, само и само да е по-близо до заветната цел – светата порта водеща към работещите 3/8 гишета. И*аси /да, с И, щот съм си от Пловдив!/. Аз толкова интимни отношения с тълпа не мога да имам. Предавам се и си отивам, ще си ходя нелегална и тва е.
На другия ден, обаче все пак решавам да опитам пак, щото бъдещата борба с разни други институции изисква леко така актуална лична карта. Някак си като я видят, че адвността и а-ха да изтече и те гледат с едно такова недоверчиво очо, все едно съм Цветан Василев и смятам да се зануля и да изчезна безкрайно. Мнье, бе! Тука ше съм си, честно!
Втория ден гредата не е по-малка от предния и аз пораженчески се прибирам отново, след като само поглеждам опашката и дори не си правя труда да се наредя на нея. В тоа сладък миг обаче, ми издават една малка тайна, с която магически се озовавам на една друга опашка, където пред мен има цифром и словом двама души. Така едната одисея приключва след скромните два дни и две кила хвърлена пот.
Съвсем скоро обаче ми се налага да се наредя и в редиците на КАТ. Там съвкупление няма, конвейра върви яко, а не носиш нещо, те режат от към кръста със строг и справедлив тон, пращат те там, откъдето си дошъл и докато не се окомплектоваш, зае*и сякво минаване. Окомплектоването само по себе си включва само и единствено плащане на такси и мятане на гореспоменатата вече лична карта /да, да подала съм за нова, да, знам, че изтича, но ето, вижте, тя тази още си е валидна, мдааа/.
Благодарение на добре смазаната машина и фактът, че пренебрегвахме табелата “Моля влизайте по един” и си влизахме групово по двама, фактът, че отидох в 3 следобед, не ми попречи в 4:20 вече да държа заветните документи, минала през фазата на отрицанието, фазата на приемането, осъзнаването и реализирането на бойната задача, за която бях отишла.
Остава ми да посетя и милото родно данъчно, ама имам беглото усещане, че за тая епопея ще ми е нужно да събера сили, преди да се изправя пред тамошните лели… А дотогава… Дишам дълбоко и “Уууууууу-сааааааааа”…..